БКИ МОСКВА
Афиша

Открытый конкурс перевода

11.05.2026

Болгарский культурный институт в Москве приглашает всех желающих принять участие в Четвертом открытом конкурсе перевода художественного текста с болгарского на русский язык. Посвящается 160-летию со дня рождения известного болгарского поэта Пенчо Славейкова. Для перевода предлагаются два прозаических отрывка и два стихотворения из его книги "На Острове блаженных".

Пенчо Славейков (1866–1912) — поэт и мыслитель, литературный критик и переводчик, яркий представитель новых течений в болгарской литературе начала XX века.

Стать участником может любой желающий непрофессиональный или начинающий переводчик, без ограничений по возрасту.

Для этого необходимо:

1. Перевести на русский язык один из двух прозаических отрывков и/или одно из двух стихотворений, предложенных организаторами конкурса (от одного участника принимается перевод только одного прозаического текста и/или одного стихотворения);
2. Если участник выбрал стихотворение, необходимо к заявке приложить видео с записью, на которой он читает свой перевод (записывать на видео перевод прозаического отрывка не нужно);
3. Тексты переводов и видео выслать на электронный адрес (с пометкой «На конкурс»): bci.russia@gmail.com
4. Обязательно указать в письме с заявкой ФИО участника, место жительства, номер телефона и место учебы/работы либо профессию, если на пенсии.

Технические детали: Тексты переводов принимаются в формате doc или docx (ворд). Видео должно быть записано в тихом помещении (без посторонних шумов), горизонтально. Файл можно загрузить на Яндекс Диск, Облако Мейл или аналог и вложить ссылку в тело письма.

Обращаем внимание, что организаторы получают право на безвозмездную публикацию на интернет-ресурсах Болгарского культурного института полученных на конкурс текстов и видеозаписей.

Заявки принимаются до 11 мая 2026 г. включительно.

Призовой фонд формируется Болгарским культурным институтом и партнерами.

Подведение итогов состоится 28 мая 2026 г., в день памяти Пенчо Славейкова. О месте и времени будет сообщено дополнительно.

_____________________________________________________

Конкурсные тексты:

Фрагмент № 1

«Не си въображавайте, че даскала с азбукито на своята наука с един-два педагогически фокуса е културно същество, и може да значи нещо в духовния живот. Най-многото, което един даскал може да бъде, е: биволарче - да кара биволите, но ако тия биволи отпред тегли и води бащата, т.е. комуто е работа да знае де и защо води колата. Даскала учи на грамотност и ако с грамотността се тръгва за към културата, то стига се едвам до външните порти... Даскала у нас не си е извоювал още значение в училището, затова тъй безочливо се пъха в живота. Погледнете културните балкански държавници, се провиква автора: докато те още се възраждаха, т.е. се учеха на грамотност, даскалите им бяха извънредно полезни; живота имаше една цел и с едната цел те имаха значение в живота; тя се постигна - и тия опълченци на културата сега са безполезни, сега, когато живота няма вече само една цел, не е вече едноглаво псе, а хилядоглава хидра³. Значението им в държави като Германия, Франция, Англия - се спира на училищния праг: там даскала си е даскал и нищо повече - работата му е да учи дечурлигата и доставя материал за педагогическите списания. Даскала е полезно същество, но за низшата култура, нужна за обикновения живот, не за творителката и за революционерката на живота - за която тъй наречените безполезни същества са хиляди пъти по-полезни: безпокойните натури, вагабонтните духове, борците, безумците, които турят точката не на място и изменяват смисълът на живота! 

Фрагмент № 2

Езика на Иво Доля е тежък, както са тежки медените пити, току-що извадени от кошер. Език пълен с медът на мисълта и може би затова тъй омразен на филолозите, които като конски мухи се врат да изследват само онова, което е под опашката на мисълта. Омразата им към поета и езика му е отплата, и по тефтер⁷. Но и Иво Доля не стои со сгърнати ръце. И той мрази, често до крайна граница, а често прескача и всяка граница. В един памфлет за езика той казва: "Езиковедците са езикоедци. Техният идеал е граматика и речник. Те още не знаят, че граматика има всякой, комуто главата не е празна. Речника е ковчег за смъртните останки на езика, а граматиката - погребални обреди при неговата смърт! Велики гробари на езика аз зная не един. Техните дела и имена - какво говорят те на културния човек и негова разум? Говорят ли те поне милионна част от онова, що ни казват имената на Омира, Данте, Шекспира? Езиковедец е само онзи, който се откаже от езиковедството и като Нитче - комуто гения възкръсна тогава, когато умре филолога в него - възненавиди онова, което е обичал. По своята работа, филолога тряба да листи и прелистя книги - и да ги пощи. Той тряба много да чете, и не му остава време да мисли: затова филолога малко мисли и много съобщава - главата му е нещо като крина, из пукнатините на която житото зърно по зърно се разсипва и разпилява - и главата остава празна." Но собствено омразата на Доля към филолозите се корени другаде. Той не може да се помири с домогванията на филолога, на наблюдателя и изследователя на живота на езика, да си пъха гагата и в сфери, дето само творците са господари. И Доля е прав, както тук, тъй и кога защищава правото на творците да бъдат диктатори и насилници в езика - едно право, което ражда често незаконни, но хубави рожби, защото това са рожби на силата и любовта.


ХИМНА

Човешкий разум бий и се терзае
от памтивека, висшата си цел
поставил: да проникне и познае
незнайното зад знайния предел:

началото на всичките начала
на битието пръвният изход -
когато са живели в нераздяла
живот и смърт без смърт и без живот.

Кое най-първо му е дало тласък -
тъмата ли в купнеж за светлостта,
измамена, че само нейний блясък
ще да познае време в вечността?

Или всевластний жад на светлината
да се и вън от себе утвърди,
и тя проби недрата на тъмата -
та себе си и в нея оплоди?

Или ги сила и над тях стояща,
за цел незнайна тям, съедини -
за бъдащето с мисъл настояща,
и тласна ги към нови съдбини?

Каква бе тя? Отде бе тая сила?
И за какво туй всичко стори тя?
Безсмислица светът ли е родила?
Или живот му даде мисълта?

Един твореца горе в небесата,
той могъл би един да ни яви...
Но вписва се и тука пак в душата
въпрос: А знай ли сам и той? Уви.

Не е ли рожба тяхна сам твореца?
Твори - но кой го него сътвори?
Началото... Дали поне конеца
нам разума в ответ ще озари?

А дали някой ще докрай дотрае,
и види в край началния завет?
О, може би... ответ ще се узнае -
когато няма нужда от ответ!

БАЩА МИ В МЕН

Погребаха го там, де мъртвите погребват,
там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,
железни обръчи-огради де обсебват
надгробни камъни все с мъртви имена.

След земния живот в земята той почива -
не той: почива му там тленний прах един!
Че живия му дух и мисълта му жива -
живеят в мене те, в мен, неговия син.

Не само в онова, което ази правя,
не само в думите, не само в мисълта -
пред погледа ми той се винаги възправя
с усмивка бодряща и тиха на уста.

И сещам в моята аз неговата воля,
и неговата мощ во всякой мой удар...
и чувам: "Победи световната неволя -
и на беди бъди в живота господар!

Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,
на висша истина глашатай и пророк
издигнеш ли ръка - дигни я в злоба свята,
изпълнен от любов и в любовта жесток.

Достоен ти бъди за мен!" О, аз достоен
ще бъда - и съм бил - за своя жив баща,
и словото у мен било е зов все боен,
в световни суети не зов на суета.

При твойто слово аз и своето прибавих,
дела приумножих при твоите дела:
и съд на бъднето да чакам се изправих
с теб - две со подвизи увенчани чела.

С възторг на истина в душата просветлена,
към нея само аз в живота се стремих, -
като тополата на възбог извисена
пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих.

И чувствувам с крило как божи дъх ме гали, -
и чувствувам, че ти доволен си от мен...
Че на живота аз свещените скрижали
понесох - не да ги захвърля пак смутен.

Душата ми с завет ти за живот огрея
и в път благослови со бащин благослов:
и както в мене ти и ази в теб живея
за подвига свещен на земната любов.

Галерея